Залез

И последният ден отминава, последният от престоят ми тук. Наслаждавам се на залеза от най-високата точка на която мога да се кача, покрива. Къщата е вече стара, и тук там се чува плахо как някой цигла пука. Гледката е повече от съвършена, поне за мен.

Късна есен или ранна зима, който както предпочита. Небето е чисто синьо а слънцето грее с последни сили. Тишината ме обхваща, около мен няма нищо друго освен останалите покриви, разбира се. В дъното се вижда Дунава, и как слънцето почва лека по-лека да го оцветява. Цветовете почват да се смесват и да стават все по-тъмни, но не и черни. Сякаш невидим гигант плавно застиля голямо парче коприна върху тихата вода и я предпазва от вечерната студенина.

Колкото повече слънцето се спуска, все едно се опитва да докосне земята, толкова повече комини започват да димът. Къщите се превръщат във възрастни хора с кафяви шапки, пушещи дебели пури които не угасват. Миризмата е позната, миризма на зима, на парно, на семейство… Леко задимено, но на моменти дори приятно… Интересно е как само една миризма може да те пренесе обратно там… в онзи момент, при тях… при любимите хора..  да ти докара безброй спомени, или само един… да те накара да се почустваш в къщи… има ли по-топло чувство от това за емигранта… или по точно, за този който е избрал да пробва късмет далеч от вкъщи, от димът на запаленото парно…?

В този момент ме изпълва спокойствие, мир, все едно всичко е наред и не се нуждая от нищо повече. Само кучето на съседите недоволства с гръмогласен рев, но никой не му обръща внимание.

Небето стана лилаво, и малко розово, а на части все още е синьо, красива палитра която изпълва очите, макар и баща ми да казва че това небе е на буря…

Колко са красиви залезите, нали? Всички са различни и не повторими, като производство на изкуството. Но както казва Джон Ленон, изгревите са още по- красиви, но много малко хора стават толкова рано за да ги видят.

И все пак изгрева е началото, началото на деня, на новите възможности, на новите емоции… Съответно залеза трябва да е края, нещо малко по – мрачно…но аз не мисля така, и с интерес се наслаждавам на всеки залез който успея да видя докато си припомням как е минал деня и какви положителни неща са ми се случили… и въздишам, и оставям всички лоши моменти да си тръгнат със слънцето. В залеза има романтика, има магия…

Изведнъж чувам стъпки които ме отделят от моите мисли и виждам как моето куче се е качило на покрива, сигурно и то иска да се наслади на залеза. Забелязвам как съседите са в съседният двор и ме гледат от ниското, странно, и сигурно си мислят че съм луда, но не знаят че и аз си мисля същото за тях. Сигурно не могат да оценят красотата на самата гледка, що за хора? Изглеждат тъжни, тъжни дълбоко в тях… все едно не са имали достатъчно положителни емоции а може би не са имали достатъчно залези…

Флоранс Ж.